10

Беше го измъкнала внезапно от комфортната му зона. Поне едно на нула за нея. Ненавиждаше, че трябваше да се преструва на нещо, което не е - безразлична. Мразеше факта, че трябваше да пречупва емоциите си така, че той да може да ги асимилира в пълната им сила, а това значеше, че се налагаше да ги преформулира в цинизъм. Не беше цинична. Беше мека и заземена. Никога не бе крещяла, не бе изхвърляла ничии дрехи и сега, в този ден, за пръв път имаше толкова много причини да убива.

Деви стоеше на замърсения бежов диван в апартамента на Мартин. Бе по-скоро неподвижна. Черните й ириси от половин час изучаваха старателно петната на килима.

Тук е много мръсно.

Той сипа щедри дози шварц кафе в различни по големина чаши и подаде по-малката на нея. Тя не харесваше американските mugs.

-Каква хубава изненада, Деви!
-Нали. Реших да дойда да видя с очите си какво точно става?
-Какво може да става?
-Животът ти тук. Това, което те занимава, докато си далеч от Лондон. Хората, които са край теб.
-Няма нищо интересно.
-Щом съм хванала първия полет за София, значи смятам, че има нещо интересно. Разпечатките ти са доста подробни.... Отвратително е.

На него бързо му стана ясно, че трябва да запази трите задължителни секунди мълчание, в които й показва, че е разбрал, че тя е разбрала. Последваха 10 секунди с онзи поглед "какъв идиот съм".

Когато хората разкриват срамни истини за себе си, срамът идва от това, че озъзнават, че не са ангелски бели. Те продължават да ядат, пият, чукат, ходят до тоалетна, реват, крещят, но винаги в себе си таят увереност, че са бели и безгрешни. После идва някой, който им казва, че не са и това ги усъмнява. Най-страшният товар е да понасяш това знание.

Тъмната кожа на Деви бе станала сивкава от умора. Сигурно и на нея й тежеше да знае истината. Деви се накара да понесе още. Той твърдеше, че нищо особено не се случваше с него. Че понякога флиртувал, но това не прераствало в нищо съществено. Харесвало му вниманието, но нищо повече. Никога не й се бе налагало да слуша такива оправдания, а вече вътрешно презираше всяка изречена дума, надута като балон.

-Аз не искам да съм с мъж, който не може да бъде моногамен. Това е въпрос на избор.
-Какви са тези глупости. Никой не е моногамен.
-Значи признаваш, че си бил с други жени?

Пауза. Деви оголи зъби и прибегна до последното нещо, което й оставаше, женската й интуиция. Изхвърча към спалнята му, грабна мобилния му и моментално плъзна показалец в log-а. Един и същ номер. Някоя си Ета.

Мартин скочи слел дребничката си приятелка и се опита да отскубне телефона от ръцете й. Тя вече набираше, а дългата й коса плетеше мрежа по лицето й. От гнева й бяха рукнали диви сълзи, който Деви дори не опитваше да скрие. Набираше.

-Кажи, Мартине. - блесна гласът отсреща.

Мартин блъсна Деви и тя тупна в леглото.