15

Това беше стихчето, което се мъдреше на фейсбук профила й. Звучеше й добре за развръзка. И също толкова нереалистично, колкото бяха развръзките на книгите натрупани в раздeла „най-ново” в книжарниците. „Най-новите” бяха забравили най-старите. Така както младите вече не слушаха съветите на по-възрастните от тях. Забравили, че всичко вече е измислено; забравили, че те са направени по техен образ и подобие и тяхната единствена задача е да го преведат на нов език, а не да сътворяват измислици, като фалшиви крайпътни знаци. Не им стига че пътя е пълен с ями. Не им стига, че те пишат от тях.

Ета провери профила на Деви. Дъх на спокойствие, дъх на канела с щипка ванилия. И още нещо, което беше трудно за определяне, защото идеше от част на света, която тя все още не бе покорила. Щипка мъдра женственост.

- Глупости!!!

Младото момиче премести мишката върху бутона за изключване. Но получи съобщение. Както казват старите „любопитството затри котката”. Още един, който й разказваше за себе си. Все пак по-добре отколкото да й разказва за нея – познаваше го само в социалната мрежа и ако знаеше много неща за навиците й по-скоро щеше да се уплаши отколкото да отговори. А тя го направи.

Остави празния кен от бира на земята, където му беше мястото, облече няколко широки парцала и тръгна да търси лявата половинка на дясната си мръсна маратонка. Разбута пътя до врата, взе черните очила от пералнята и излезе. Заключи. Така правят момичетата, които знаят къде са им ключовете. А днес, Ета бе една от тях.

Nikke

14

След като Деви и Ета се омъжиха
Разбраха че булото трябва да се носи
След началото на брака
Непорочното бяло е хубаво клише
За хубави жени
Имат право да го цапат само
Със сос доматен за спагети
Тежестта на лекотата уморява

13

„Ще се оправя” е изречението, което най-често можеш да чуеш от устата на Ета, независимо дали става дума за това да се смени крушка, да се отвори пералня със счупен капак или да се намери сумата, която й е нужна за да преживее месеца. И обикновено винаги се оправяше. Как – за това историята мълчи или разказва случки, които за непросветени уши звучат като разкрасени градски легенди.

Ета имаше цял куп зависимости, някои неморални, някои незаконни, други просто нелицеприятни, и цялото това войнство от неглижиране на битието се свеждаше в опита за бягство от основната зависимост, с която всяко човешко същество има задача да се примири – зависимостта от друг. Тя би избрала да умре в този ден и час, ако и се даде избор, вместо да се разболее и да бъде във волята на друг, дори да и бъде обещано избавление, дари да и бъдат подарени дни и години живот.

Ета не приемаше живота за ценност на всяка цена. Не виждаше нищо желано в това да си на 80г., болен от склероза и да не познаваш хората, които някога си обичал. Не виждаше нищо приятно за никого, в това да си на 90 и децата ти да се карат чий ред е да ти избършат задника, защото не можеш да ставаш от леглото. По-скоро си представяше това като наказание от Бог, за дето си живял скучно и не си могъл да вземеш всичко, което ти е било дадено, докато си бъркал в лявата ноздра и си разсъждавал, колко би било хубаво да видиш как растат внуците ти.

Да, обвиняваха я, че е малка и затова мисли така и че когато стане на 60 няма да й се умира, както е планирала от сега. Но тя и за това имаше готов отговор. Мъжете около нея винаги са били драстично по-възрастни, както и същите въпросни приятели, които я обвиняват в младост. И тя би трябвало да ги надживее всичките. По принцип. Но тя имаше план да измами времето. Обгради се с пороци, които да я разрушат бавно, за да може да си тръгне, преди другите да са си тръгнали от нея.

Тя не зависеше от този мъж, който спеше до нея. Можеше да построи живота си, така, че да му е угодно, можеше да казва думите, които той иска да чуе, можеше да сбъдне мечтите му. Прецени че това е честна сделка. Така или иначе истинска близост не съществува. Някой винаги предава някого.

Един мъж се жени за да има жена, която го търпи, една жена се жени, за да има мъж, който може да търпи. Това уравнение не и се стори много сложно.

Ета се протегна и запали първата си цигара за деня.

Nikke

12

Ета трябваше да избира: дали да зачете много интересната, но ужасно зле написана книга или да попива виртуалното пространство, което й предлагаше всички тоналности на пошлостта. Книгата беше на нейна приятелка и беше ужасно забавна, но единственият пълен член, който бе поставен, бе между краката на лирическата героиня. Като човек, който се занимава и с писане на текстове, Ета трудно поглъщаше такава силна концентрация на ужасяваща граматика.

Избра интернет. Заби поглед в безкрайните фоторепортажи от фирмени партита, гланц за устни и мъже със запотени подмишници. Скролна с елегантния си показалец още по-надолу в нюзфийда си и погледът й попадна върху промяната в семейното положение на Мартин. Сгоден. Сгоден звучеше като "полят с лайна" и прилягаше на любовника й по същия лайнян начин.

Ета стана от дивана и направи няколко бързи обиколки на опушения си хол. Опита да изолира поне една мисъл, върху която да се концентрира, но просто се просна обратно на дивана и заплака.

Не беше чула как входната врата се отваря и как официалният й мъж влиза. Чу го едва, когато разпозна Depeche Mode, усилени на ipod-а му. Беше явно в онези писателски настроения, които означават "когато съм мрачен, съм най-добре".

Той се наведе и я целуна по бузата.

-Солена си. Защо си плакала?
-Нищо. Женски работи. - толкова лаконична беше само с безкрайно скучни мъже. Все едно дъвчеш нещо хлебно и безвкусно. Не ти се занимава, но си толкова гладен, че нямаш друг избор.
-Ще сготвя нещо. Ризото със скариди и лимон. Яде ли ти се?

Искаше да го удари. Може би щеше да спре да се плюнчи и да я остави без да задава въпроси.

-Да, яде ми се. Какво мислиш за брака?
-Мисля, че е чудесно с правилния човек.
-Как разбираш, че е правилният човек?
-По това, че всяко друго обичане ти се струва ненормално. Само твоето ти се вижда правилно.
-Аз не те обичам.
-Знам. И това ми се струва нормално. Ако ме обичаше, нямаше да лъжеш. Хората, които се обичат, не се лъжат, Ета.
-Какви ги приказваш? - кръвта се дръпна от лицето й и отиде там, където най-малко очакваше, в слабините.
-Ами какви. Не съм тъп. Просто искам да бъда с теб повече, отколкото на теб ти е нужно. Има известен дисбаланс. Приел съм тази несправедливост - той се засмя ясно, сякаш наистина му беше забавно.

Тя избърса носа си и се съблече с няколко категорични жеста. От много време не беше чувствала толкова силно желание да прави любов.

Т.

11

Въпреки, че случаен наблюдател би определил носеният върху едите му рамене елемент като празен, той далеч не беше такъв. Не че имаше някакви особени претенции за интелектуално превъзходство. Той знаеше, че не му е това играта. Мартин беше от ония мачо мъже, които с върла арогантност внушават сила и в следващия момент, в който усетят че нещо им се изплъва, знаят че са се наакали, но инстинкта, безпогрешно закодиран в космите на гърдите, улавя елктроните на женския ужас и го тушира с а-б-с-л-ю-т-н-о винаги правилното изречение :

- Омъжи се за мен.

Това не беше въпрос. Тя може и да кривне леко встрани от общия им път, но от жена на тази определна възраст обикновено се очаква да има семейство. Жена която приема с хладно спокойствие дребните прегрешиния, по които любовта би запратила черпак или чехъл, е жена готова на компромиси. Той знаеше това. Стената зад гърба му пазеше вдлъбнат спомен на двайсетина пропуснали главата му обекта. Все пак, ядосаните жени не се славят с безпогрешен меник. Затова мъжките затвори са по-пълни.

Звуците, които издаде шоколадовата ледена статуя, се смесиха с шума от капенето на нейните топящите се очи по пода. Тя плачеше, но не задължително от щастие. Тя получи това, което искаше, но не съвсем. Той вероятно я обичаше, но не съвсем. Тя щеше да има дом, но не съвсем.

„Само в приказките нещата са съвършени. Това е истинския живот. И понякога трябва да се правят малки отстъпки, за да продължиш към истинското щастие.” Също така си помисли, че е разумна зряла жена, която взема решение, което само много опитен човек, би разбрал. Помисли си още, че не си е представяла най-щастливия си момент в живота да я посрещне със сълзи заради изневяра. Е, вярно, нямаше как да е сигурна че я има, не можеше да я докаже и това е успокои. Понякога жените избират да не вярват в нещата, които не могат да бъдат доказани, въпреки крясъка на интуицията си. И винаги биват наказвани за това.

- Да … да…

Мартин я прегърна в огромните си ръце и зарови дългия си нос в аромата на косите й. Миришеше почти като индийски пръчици. Същите като тези, които Ета палеше за да прогони миризмата на цигари от нейната стая.

На вратата се позвъни. Мартин съвсем беше забравил, че бе поканил един от най-близките си приятели. Знаеше, че и той от време на време се опитва да го преебе в бизнеса, но това са „бели кахъри”, както казва майка му. Все пак, нали пият и ебат заедно. Това успокоение не го измисли майка му. Той го установи с практиката.

Савина влезе с грация изискваща внимание и възхищение, стиснала под ръка своя величав съпруг. Докато погледа й не се спря върху все още хлипащото тяло на Деви, седнала на ръба на леглото.

- Какво става, всичко наред ли е?

Русите коси на Савина се вплетоха в мътното рамо на Деви, севера се опита да се сгрее в мъката на непознатите земи.

- Ние…току що се сгодихме! Извинете я, тя се развълнува, милата, вижте колко е красива! Не е ли красива, сега, кажете?!!

- Да, разбира се!

- Честито!

- Даже точно си говорехме, мислихме да ви поканим за кум и кума, за нас ще бъде чест! Какво ще кажете?

Три смутени погледа се запресичаха като лазерни лъчи, за да намерят прична и форма на адекватна емоция в греещото, ухилено лице на Мартин.

Всеки искаше да е спал със всеки. Това е краткото обяснение. За съжаление не всеки бе спал с всеки. Освен двамата мъже в стаята, които заедно бяха спали с други жени..

Само Деви в този момент не мислеше кой, с кого, кога и какво. Тя точно се бореше геройски да преживее момента до бялата рокля без да плаче непрекъснато, когато нейните тъга бе представена като висша радост и женска слабост. Презираше тази способност на Мартин да върти реалния свят за части от секундата около пръста си и да изплюе варианта, който му е най-угоден. И също така се страхуваше от тази негова способност. Защото го правеше бързо, ловко, без грам съжаление и го представяше толкова добре, че винаги всички му вярваха. Нямаше как да не се замисли, колко ли пъти го е правил с нея…

А сега, в този безумент момент, избра да покани за кум мъжа, за който знаеше, че я сваля и неговата жена, която умишлено се появяваше полугола пред Мартин и винаги му подмяташе закачливи предложения дори в нейно присъствие.

- Благодаря, наистина! Толкова сте мили! Аз…наистина….малко ме изненада той и затова така….много съм щастлива, наистина! Ще се радваме да бъдете наши кумове!

Деви се изправи в целият си тъмен ръст и се опита да хвърли сянка върху северната принцеса. Наистина не разбираше тази страна – тук жените са толкова красиви, колкото са лукави техните мъже.

Nikke

10

Беше го измъкнала внезапно от комфортната му зона. Поне едно на нула за нея. Ненавиждаше, че трябваше да се преструва на нещо, което не е - безразлична. Мразеше факта, че трябваше да пречупва емоциите си така, че той да може да ги асимилира в пълната им сила, а това значеше, че се налагаше да ги преформулира в цинизъм. Не беше цинична. Беше мека и заземена. Никога не бе крещяла, не бе изхвърляла ничии дрехи и сега, в този ден, за пръв път имаше толкова много причини да убива.

Деви стоеше на замърсения бежов диван в апартамента на Мартин. Бе по-скоро неподвижна. Черните й ириси от половин час изучаваха старателно петната на килима.

Тук е много мръсно.

Той сипа щедри дози шварц кафе в различни по големина чаши и подаде по-малката на нея. Тя не харесваше американските mugs.

-Каква хубава изненада, Деви!
-Нали. Реших да дойда да видя с очите си какво точно става?
-Какво може да става?
-Животът ти тук. Това, което те занимава, докато си далеч от Лондон. Хората, които са край теб.
-Няма нищо интересно.
-Щом съм хванала първия полет за София, значи смятам, че има нещо интересно. Разпечатките ти са доста подробни.... Отвратително е.

На него бързо му стана ясно, че трябва да запази трите задължителни секунди мълчание, в които й показва, че е разбрал, че тя е разбрала. Последваха 10 секунди с онзи поглед "какъв идиот съм".

Когато хората разкриват срамни истини за себе си, срамът идва от това, че озъзнават, че не са ангелски бели. Те продължават да ядат, пият, чукат, ходят до тоалетна, реват, крещят, но винаги в себе си таят увереност, че са бели и безгрешни. После идва някой, който им казва, че не са и това ги усъмнява. Най-страшният товар е да понасяш това знание.

Тъмната кожа на Деви бе станала сивкава от умора. Сигурно и на нея й тежеше да знае истината. Деви се накара да понесе още. Той твърдеше, че нищо особено не се случваше с него. Че понякога флиртувал, но това не прераствало в нищо съществено. Харесвало му вниманието, но нищо повече. Никога не й се бе налагало да слуша такива оправдания, а вече вътрешно презираше всяка изречена дума, надута като балон.

-Аз не искам да съм с мъж, който не може да бъде моногамен. Това е въпрос на избор.
-Какви са тези глупости. Никой не е моногамен.
-Значи признаваш, че си бил с други жени?

Пауза. Деви оголи зъби и прибегна до последното нещо, което й оставаше, женската й интуиция. Изхвърча към спалнята му, грабна мобилния му и моментално плъзна показалец в log-а. Един и същ номер. Някоя си Ета.

Мартин скочи слел дребничката си приятелка и се опита да отскубне телефона от ръцете й. Тя вече набираше, а дългата й коса плетеше мрежа по лицето й. От гнева й бяха рукнали диви сълзи, който Деви дори не опитваше да скрие. Набираше.

-Кажи, Мартине. - блесна гласът отсреща.

Мартин блъсна Деви и тя тупна в леглото.

9

В същото време една кола скъсяваше 238-километровото разстояние между Мартин и Ета. Ние бихме могли да кажем, че колата е Рено. Но от тримата пътуващи вътре, същото определение би дал само Румен, бащата на Жана. Двете момичета имаха едно характерно женско свойство – за тях колите бяха здрави или не, чисти или не и различни на цвят. Румен пътуваше в Рено, а Жана и Ета пътуваха в здрава, горе-долу чиста зелена кола.

Той ги връщаше обратно към София, след взет изпит някъде там, където можеше да се появяваш само в събота сутрин да си вземеш изпит и да се върнеш там от където си се пръкнал. Достатъчно е да си плащаш семестриалната такса, да присъстваш два пъти по две седмици годишно на лекции, и да си купиш учебниците на преподавателите. Да, тези учебници са нови – поне така пише на първата страница – годината на издаване е ей сега, тази година, миришат на мастило и ..пари.

Ако си мислите, че те се пишат всяка година и са в крак с най-новите тенденции и проучвания в своята сфера, тези 500-странични пособия за промиване на мозък – грешите. Защото те първо не се 500-странични – сериозно, вземете ги, отворете ги – напечатани са с големи букви и през ред. Второ – те не могат да промиват мозък, защото са толкова сухи, че може да ги дадете на малката си братовчедка да ги използва като хербарий за домашното си по труд и техника. И са стари, нищо че миришат на мастило. Стари са, защото не се променят, само се препечатват и тази поредна учебна година. Защо ли? Оооо, аз ще ви кажа защо. Някъде там, към края на учебното уж пособие има раздел „курсова работа”. Този раздел се попълва средно за от 30 до 60 минути с точни определения извадени от предходните страници. И се предава на преподавателя. И той формира част от семестриалната оценка по него. Така никога, ама никога повече този учебник не може да става за друго освен за четене, което го прави съвършено безполезен. Защото той не е направен за четене. Той е направен за да може преподавателите да получават пари всяка година от всеки рояк жадни за диплома студенти, и е направен за жадни за диплома студенти, които всяка година знаят че срещу скромната цена на този учебник /20-50лв/ са хванали 3-ката.

Да не мислите, че не се е появявал хитряга, който да щтракне няколкото листа на ксерокс и да ги попълни? Всеки курс си има по един наивник, който си мисли, че може да мине между капките. Пич, сори, ама няма как да стане. Той бива позорно изгонен и обвинен в нарушаване на авторските права на преподавателя с предупреждение, че ако го направи пак ще бъде позорно изключен. Ние не познаваме авторското право и няма да си направим труда да го опознаем, защото няма значение. Този глупав студент има двойка и независимо дали преподавателя е прав или не, ако повдигне въпроса със сигурност няма да завърши никога. И никога няма да има албум с дипломирането си във Фейсбук. Така че той отива и следващия път си купува целия набор от нужни учебници със заплатата, за да може да завърши, за да взима по-голяма заплата.

Разбирате ли, образованието не е въпрос на знание, а на това от къде на къде ще пътуват парите, които със или без него някой изкарва. Просто е. Всички са щастливи. И така 4 години, до така мечтания заветен резултат – албум във Фейсбук от дипломирането и подпечатаната от университета хартийка на стената на вашите. Сериозно, кога някой ви е попитал какво сте завършили?

Съвсем други бяха темите в колата. Подрънкваха женските приказки, докато бащата на Жана се стремеше да не ги погълне някой кратер по пътя. Но и той душа носи човека, и не се сдържа на хлапашките клюки за мъже и момчета и философстването над живота от нещата:

- Момичета...

- Кажи тате.

- Вижте в дясно. Знаете ли какво е това дърво?

- Зелено?

- Това ясно, листата виждате ли?

- Мдааа, но не знам какви са. Защо?

- Широколистно е това дърво. Големи листа има, за да поема слънцето и да се храни

- Да, да, добре.. и?

- Ами аз нали, да си кажа, нямаше как да не ви слушам, докато си говорите...

Двете момичета се разсмяха звучно. Жана казваше всичко на баща си. Така беше свикнала. След като се разделиха с майка й, съвсем логично тя нямаше възможност да хваща самолет всеки месец за да я види. Румен беше неин приятел, брат и чак тогава родител. Ета също се отпускаше в негово присъствие. Тайно завиждаше за тази свобода. Да имаш родител, който те пази, защото те разбира. Обикновено тя трябваше да бъде тази, която разбира и пази своите.

- ...и си мисля колко много избор имате сега. Не че искам да ви се бъркам, ама тоя избор ви е разглезил. Като ви слушам, вие търсите мъж, който да е като това дърво, нали го видяхте – широколистното. Обаче ако може да е така само от едната страна, от другата – да е иглолистно. А сигурно и ако може нещо трето да прави, ще ви е най-добре. Няма как да стане така, момичета. Няма такива хора, които са хем едното, хем другото, хем третото едновременно. От опит ви го казвам - за ваше добро. Когато избираш човек до себе си не трябва да тръгваш с мисълта какво би променил в него. Трябва да мислиш какво би могъл да приемеш у него и с какво можеш да живееш до края. Това е истината.

Напереният кикот от преди малко беше спрял. Спогледаха се и острото слънце проби тъмните стъкла на очилата им, за да се отрази в сенките под очите, скътали липсващи спомени от снощи, голяма част от заплатата втечнена в студентския клуб, и тайната надежда, че дървото – мъж, за което Румен говори е просто уморена фикция, на един разочарован мъж. Всъщност знаеха, че е прав.

Nikke