В същото време една кола скъсяваше 238-километровото разстояние между Мартин и Ета. Ние бихме могли да кажем, че колата е Рено. Но от тримата пътуващи вътре, същото определение би дал само Румен, бащата на Жана. Двете момичета имаха едно характерно женско свойство – за тях колите бяха здрави или не, чисти или не и различни на цвят. Румен пътуваше в Рено, а Жана и Ета пътуваха в здрава, горе-долу чиста зелена кола.
Той ги връщаше обратно към София, след взет изпит някъде там, където можеше да се появяваш само в събота сутрин да си вземеш изпит и да се върнеш там от където си се пръкнал. Достатъчно е да си плащаш семестриалната такса, да присъстваш два пъти по две седмици годишно на лекции, и да си купиш учебниците на преподавателите. Да, тези учебници са нови – поне така пише на първата страница – годината на издаване е ей сега, тази година, миришат на мастило и ..пари.
Ако си мислите, че те се пишат всяка година и са в крак с най-новите тенденции и проучвания в своята сфера, тези 500-странични пособия за промиване на мозък – грешите. Защото те първо не се 500-странични – сериозно, вземете ги, отворете ги – напечатани са с големи букви и през ред. Второ – те не могат да промиват мозък, защото са толкова сухи, че може да ги дадете на малката си братовчедка да ги използва като хербарий за домашното си по труд и техника. И са стари, нищо че миришат на мастило. Стари са, защото не се променят, само се препечатват и тази поредна учебна година. Защо ли? Оооо, аз ще ви кажа защо. Някъде там, към края на учебното уж пособие има раздел „курсова работа”. Този раздел се попълва средно за от 30 до 60 минути с точни определения извадени от предходните страници. И се предава на преподавателя. И той формира част от семестриалната оценка по него. Така никога, ама никога повече този учебник не може да става за друго освен за четене, което го прави съвършено безполезен. Защото той не е направен за четене. Той е направен за да може преподавателите да получават пари всяка година от всеки рояк жадни за диплома студенти, и е направен за жадни за диплома студенти, които всяка година знаят че срещу скромната цена на този учебник /20-50лв/ са хванали 3-ката.
Да не мислите, че не се е появявал хитряга, който да щтракне няколкото листа на ксерокс и да ги попълни? Всеки курс си има по един наивник, който си мисли, че може да мине между капките. Пич, сори, ама няма как да стане. Той бива позорно изгонен и обвинен в нарушаване на авторските права на преподавателя с предупреждение, че ако го направи пак ще бъде позорно изключен. Ние не познаваме авторското право и няма да си направим труда да го опознаем, защото няма значение. Този глупав студент има двойка и независимо дали преподавателя е прав или не, ако повдигне въпроса със сигурност няма да завърши никога. И никога няма да има албум с дипломирането си във Фейсбук. Така че той отива и следващия път си купува целия набор от нужни учебници със заплатата, за да може да завърши, за да взима по-голяма заплата.
Разбирате ли, образованието не е въпрос на знание, а на това от къде на къде ще пътуват парите, които със или без него някой изкарва. Просто е. Всички са щастливи. И така 4 години, до така мечтания заветен резултат – албум във Фейсбук от дипломирането и подпечатаната от университета хартийка на стената на вашите. Сериозно, кога някой ви е попитал какво сте завършили?
Съвсем други бяха темите в колата. Подрънкваха женските приказки, докато бащата на Жана се стремеше да не ги погълне някой кратер по пътя. Но и той душа носи човека, и не се сдържа на хлапашките клюки за мъже и момчета и философстването над живота от нещата:
- Момичета...
- Кажи тате.
- Вижте в дясно. Знаете ли какво е това дърво?
- Зелено?
- Това ясно, листата виждате ли?
- Мдааа, но не знам какви са. Защо?
- Широколистно е това дърво. Големи листа има, за да поема слънцето и да се храни
- Да, да, добре.. и?
- Ами аз нали, да си кажа, нямаше как да не ви слушам, докато си говорите...
Двете момичета се разсмяха звучно. Жана казваше всичко на баща си. Така беше свикнала. След като се разделиха с майка й, съвсем логично тя нямаше възможност да хваща самолет всеки месец за да я види. Румен беше неин приятел, брат и чак тогава родител. Ета също се отпускаше в негово присъствие. Тайно завиждаше за тази свобода. Да имаш родител, който те пази, защото те разбира. Обикновено тя трябваше да бъде тази, която разбира и пази своите.
- ...и си мисля колко много избор имате сега. Не че искам да ви се бъркам, ама тоя избор ви е разглезил. Като ви слушам, вие търсите мъж, който да е като това дърво, нали го видяхте – широколистното. Обаче ако може да е така само от едната страна, от другата – да е иглолистно. А сигурно и ако може нещо трето да прави, ще ви е най-добре. Няма как да стане така, момичета. Няма такива хора, които са хем едното, хем другото, хем третото едновременно. От опит ви го казвам - за ваше добро. Когато избираш човек до себе си не трябва да тръгваш с мисълта какво би променил в него. Трябва да мислиш какво би могъл да приемеш у него и с какво можеш да живееш до края. Това е истината.
Напереният кикот от преди малко беше спрял. Спогледаха се и острото слънце проби тъмните стъкла на очилата им, за да се отрази в сенките под очите, скътали липсващи спомени от снощи, голяма част от заплатата втечнена в студентския клуб, и тайната надежда, че дървото – мъж, за което Румен говори е просто уморена фикция, на един разочарован мъж. Всъщност знаеха, че е прав.
Nikke