6

Деви не знаеше какво става. Знаеше колко е часът в България и със сигурност Мартин не спеше. Напоследък беше доста разсеян. Пръстите му бяха много хладни, тонът - още повече. Понякога стояха един срещу друг в ресторанта и мълчаха. Друг път стояха на дивана в просторния й лофт и пак мълчаха. Компютрите им мигаха в остъклените зеници и тя започваше да разбира защо натюрмортът е morte.

Застиналата връзка с Мартин изостряше сетивата й като на слепец. Беше чувала, че любовта също била сляпа. След толкова дълга връзка и с 2 не по-кратки преди него, знаеше, че любовта ослепява с напредването на времето. Затваряш очи пред недостатъчностите.

Искаше той да вижда като нея. Той виждаше предимно в периметъра на носа си, който не беше малък, но далеч не беше достатъчно. Понякога правеха любов и тя буквално виждаше как умът му се отлепя от главата му. Тялото му машинално извършваше функциите си, а тя все чакаше времето да подреди нещата. Времето подрежда само разстоянията.

Деви често влизаше в магазини за бельо и купуваше ненужни дантелени парчета, знамена на неполученото внимание. Обикновено дори не забелязваше цвета на бикините й, защото сваляше дрехите й наведнъж, точно с един жест. И тя продължаваше да чака. Погалваше главата му, след като свършваше, а после мислено погалваше себе си. Мартин не се гушкаше. Ставаше, измиваше се и заставаше пред компютъра. Тя се преструваше, че спеше повече от убедително.

Звъня му поне до 1 българско време. В един момент чу силен и неясен шум от другата страна, тътен на музика пукот. Извика името му два пъти, но разбра, че е случайно е приел разговора. Увери се, че е случайно, когато долови смеха му, смесен с този на млада жена.