8

Момичето имаше лек аромат на ванилия. Червеното й червило беше непокътнато, а очите й блуждаеха в клуба. Беше облечена доста оскъдно, което някак не кореспондираше на меланхолията в погледа й. Добре де, не му трябваше момиче с характер, трябваше му момиче за нощта.

Тя се смееше звънко, макар и да подозираше, че смехът и е насилен. От време на време докосваше случайно бедрата му, но Мартин с изненада откри, че това не го привлича. Моника. Една нощна пеперуда с нежно вратле. И все пак... Ета, Ета. Това, което имаше с нея, го нямаше никъде. Чудеше се дали след толкова време беше събудила чувства у него, но май не можеше да ги разпознае. Мислите му поеха към русото момиче. Опита се да я изолира от обкръжението й, мъжа до нея, работата й, за да може да я оцени безпристрастно. И пак не успяваше. Тя беше объркано дете. Сама не знаеше колко. Даваше само вещественото, другото оставаше само за нея.

-Стои ли ти се още тук?
-Не. Но на теб повече не ти се стои.
-М?
-Знам как е. В момента една ти е малко, две са ти много. Не бих желала да съм третата.

Той се прибра с мисълта за Моника и тихата й клубна мъдрост. Не знаеше какво точно го караше да се държи така с Деви, не знаеше какво го подтикваше да иска все повече кльощавата си любовница. И защо все нещо не му стигаше.

Спа доста непробудно. До внезапния звън на входната врата. Беше 9:15. Изруга, погледна телефона си - нямаше пропуснати от Ета. Звъненето продължи, колко нахално. Днес не беше ден за чистачка. Май. Затътри тялото си към вратата.

Като през мъгла видя огромните черни очи на Деви. Гледаха го втренчено и сериозно. Дори подозираше, че го кълнеше на хинди, макар че почти не говореше матерния си език. Мартин се заозърта да види дали няма случайно скрита камера.

-What? ... What are you doing here?
-Not even happy to see me?

Сърцето му затупка учестено като барабан. Деви видя как вената на дясното му слепоочие помръдна нервно и ъгълчето на изящните й устни се повдигна по-високо. Влезе.